Имам една много любима песен на, за съжаление, изключително подценяваната банда The Elected. Парчето се казва Time is coming, или преведено на български – „Време е”. На няколко пъти в текста се повтаря фразата “Time is coming to heal our wounds”. И наистина, колко актуално. Време е да излекуваме раните си!

В събота вечерта българският национален отбор по волейбол за мъже ще премери сили с Франция на полуфинал на Европейското първенство. Момчетата ни претърпяха много разочарования напоследък. Преди малко над година изпаднаха от Първа дивизия на Световната лига, а през изминалото лято загубиха финала във Втора група тъкмо от „петлите“.

Заради промяната на формата на състезанието, тимът ни все пак ще се завърне в елита, но болката от поражението остава. Такава имаше и след загубения сблъсък за златните медали на Европейските Игри в Баку от Германия. На Бундестима обаче вече си отмъстихме, обърквайки сметките на Витал Хейнен и компания.

Така или иначе, поглеждайки към континенталните шампионати от предишните 10 години, спомняме си колко близо бяхме до нещо още по-голямо. През 2009-а отпаднахме на полуфинал от Полша, но драматичното 28:30 във втория гейм ни пречупи. 24 месеца по-късно останахме на косъм да ударим Русия на 1/4-финал, ала след брилянтна първа част рухнахме. През 2013-а поведохме на Италия на крачка от спора за отличието, но отново допуснахме обрат. А после сърбите ни биха минимално за бронза.

Огорчение предизвиква и Олимпиадата в Лондон, където останахме четвърти. И последните две световни първенства, в които не показахме на какво сме способни. Всъщност, може би звучи кощунствено, че определям четвърти места на Олимпийски игри и Европейски първенства, че дори и една трета позиция, като „разочарование”, но единствената причина да го правя е, че можехме и повече. Самите постижения са перфектни, но ако има колективен спорт, който е способен да ни носи радост и да е успешен, това е точно волейболът. Баскетболът отсъства от картата, футболът е в състояние на свободно падане отдавна.

Да, предходните месеци не бяха забележителни и за волейболистите, поради което се сетих и за споменатата в началото песен. Тя завършва така: „Дадох най-доброто от себе си, но бях нокаутиран и сложен да си почивам. Време е да излекуваме раните си”. Лъвовете на Пламен Константинов бяха в нокаут до съвсем скоро, ала постепенно се изправят. И каква по-подходяща ситуация от сега, пред родна публика, да завършат възстановяването си! Да надскочат себе си и да се класират за финал на Европейско първенство за първи път от 1951 г. Да сътворят поредния си шедьовър. Както художникът се опиянява от формите на своето изкуство, така и те в общото движение по терена да потърсят естетичното, танца. Да усетят, че животът им поднася един приказен романтичен миг, в който имат шанса да оставят имената си със златни букви в историята. Именно заради такива моменти си заслужава да живеем. И те са тези, които ни помагат да излекуваме раните си. Време е!