В отделни моменти имам чувството, че преживявам déjà vu. Вчера вечерта на територията на чешката столица пред очите ми се превъртя лентата 4 години назад – до 8 септември 2007-ма когато в Русия, България падна и то с 0:3 от Финландия във втория си мач на Европейското. След това пък, наблюдавайки Полша – Германия, върнах времето само година назад, но в Анкона, където бихме и то с 3:0 европървенеца на Световното. И тези два момента бяха гарнирани с мимики, реплики и действия на бивши и настоящи национали.

Да, не е въпрос само на шанс, ще отговоря на един приятел, който така се опита да коментира поражението ни на старта на Евро`2011 от Словакия. Тимът, който ни срази и с това направи България първата изненада, но с горчив привкус, на шампионата е 33-ти в световната ранглиста и спечели Европейската лига преди май 6 седмици.

Пишейки това не е за оправдание, ни най-малко, но и тук има déjà vu. „Първи октомври 2010 година е дата, която поставя българския национален отбор по волейбол на кръстопът. От 18 часа тимът ни среща европейския шампион Полша в първия си мач от втората фаза на Световното първенство. Изходът от сблъсъка е ключов за това кой ще продължи към финалите и кой след като е бил медалист на предния Мондиал ще остане извън Топ 12 за следващите 4 години. България е готова да победи напук на песимистите и на букмейкърите, които ни сочат за аутсайдери. Играчите ни имат сили, възможности, но и хъс да вземат реванш за двете загуби, които ни нанесоха на 1/2-финалите на Световното и Европейското през 2006 и 2009 година” това е цитат от материал в gong.bg от 1 октомври 2010 година. Сега нещата доста си приличат с положението, в което бяхме изпаднали в Анкона. Датата 11 септември, на която преди 10 години светът се промени, на която рухнаха двете кули близнаци, сега е изпитание на духа и силата на волейболистите ни.

И тук пак повтаряйки се (нещо пак като déjà vu), ще припомня една любима фраза на един приятел – „Не е велик този, който никога не пада, а този, който се изправя и продължава!”. Защото шамарът от Словакия със Сопко, Дивис и братята Немец ни отрезви. Видяхме, че България не е България в нашите очи. Някак нашите волейболисти бяха запазили духа си за следващите мачове, но не и за първия. Едва на няколко пъти имаше искра и темперамент в нашето поле. Липсваха емоциите. Само Владо Николов се отличи с една такава, повдигайки младият Мартин Божилов във въздуха, окуражавайки изявите му.

Оставайки в залата за Полша – Германия картината сякаш бе забързана, със звук и емоция. Отчитаме, че го няма катализаторът на подобни неща Теодор Салпаров, но и останалите знаят как. Всяка една топка било то спечелена или не е повод за отборен поздрав. Курек например не само атакува от всякъде без страх и освободено, събира тима в центъра за поздрав при успешна атака, но при неуспех свирва и с ръце показва, че е нужно спокойствие.

Националите ни трябва да си „прочистят главите”, да имат самочувствие, да покажат темперамент и вяра. Тежко е да защитаваш медал, но имат възможностите.

Да и днес искам déjà vu! Искам да напиша пак както на 1 октомври 2010 година в 19:25 часа: „България победи Полша с 3:0 гейма”. С оглед на обстановката от снощи, мечтата ми е смела, но знам, че може отново да бъде запален онзи огън в очите на нашите както в Анкона! И то не за нещо друг, а за самите тях! Да, може би е по-добре да сме трети, отколкото втори в групата ни, за да избегнем евентуално Русия в Карлови Вари, но нека не спираме, да не прахосаме целият труд, Защото те имат сили, подготовка, възможности, качества, просто трябва да си повярват! Духът, победният дух, е много по-ценен от самата победа. Нека го видим, нека го усети цяла България!

*déjà vu – в превод от френски език означава вече видяно. Термин за преживяване, при което човек се чувства сигурен, че вече е виждал или преживявал някаква нова ситуация.